Неговият самотен ергенлък, разбира се, не трая дълго. След месец аз, татко, вуйчо и поредното му гадже пътуваме за Сливен. Кой ни знае за какъв дявол ни е било да ходим до Града на сините камъни, ама ей ни на, озовахме се в опушено заведение в центъра му. Седнала новата изгора на маминия брат, обула един дънков минижуп без грам притеснение, че след малко може да й лъснат чарковете.

Пристига сервитьорката и вежливо ни пита какво ще консумираме. На мен ми харизаха една лимонада, татко и вуйчо се задоволиха със студена бира. Мацката обаче реши да демонстрира „класа” и извади от ръкава с вълшебствата станалото много модерно по онова време дълго кафе. Сервитьорката кимна уж разбиращо, ама след една минута се връща леко притеснена с обяснението, че не е разбрала какво иска нашата дама.

Неосъществената ми вуйна повтори искането си за по-дългучесто кафе. След още 60 секунди любезната дама, която ни обслужваше, услужливо сподели, че барманът нямал и идея как се прави това ми ти дълго кафе. Вуйчовото гадже търпеливо обясни как цаката е в пускането на повече вода върху кафето, но чаровните ни домакини така и не разбраха какво точно се иска от тях. Най-накрая дългокраката притежателка на минижупа мина зад бара и сама си го направи, завършвайки с помпозната фраза: „Ето така го пием ние кафето в Пловдив.”

Добре, че не я заведохме на сладкарница. Че ако си беше поръчала негреско с шоколад и бадемово брашно, най-вероятно щеше да влезе зад шублера и да извърти една тава.

Текстът е от „Вкусна книга – разкази, забравени под мушамата” на Шона Мукавеева