Вафлите на робинята Изаура

Много се кефя на апетита на хора, които си умират за сладичко. Аз въобще не съм от тая захарна порода.
Бях втори клас, когато България осъмна с бразилската истерия, наречена „Робинята Изаура”. Този пионер на сапунките у нас опразваше улиците, а понякога и джобовете.

Както стана ясно, не обичам да ям сладко, ама пет минути преди поредната серия на латиноамериканската теленовела на мен ми се дояде обикновена вафла от 5 стотинки.

Клубът на антифашистите, в който продаваше дядо Харалан, беше на 100-тина метра от бащината ми къща. Реших, че ако се направя на Бен Джонсън, може и да успея. Ще пробягам разстоянието в двете посоки за по-малко от три минути – в това число и престоят ми пред щанда и няма да закъснея за началните надписи на сериала.

Бях облечена в червена рокля с джобчета на бели точки. Малко преди моите родители ми подариха часовник за началото на учебната година, който незнайно защо решавам този ден да нося в джоба си, а не на ръката. Хукнах аз през глава за лелеяната вафла, ангажирана с мисълта за любовните драми на най-известната робиня в телевизионното пространство за всички времена.

В бакалията се оказа, че не ми достига една стотинка, за да се сдобия с пустата му вафла. Дядо Харалан като се заинати, не иска да ми дава вафла. А той ми беше съсед, живеехме през една къща. Обясних как ще му занеса стотинката у тях, ама той непреклонен. Парите трябвало да се дават там, където им е мястото. Юрнах се да тичам към вкъщи, за да запълня недостига на пари. През цялото време в главата ми кънти, че ще изпусна първите три минути на ефирната сапунерка, ама стомахът ми е непреклонен – иска си вафлата и това е.

В крайна сметка се добих с вафла и сколасах за втората минута на тоя телевизионен епос, ама се сбогувах с първия си часовник, който неусетно беше скочил от джоба ми, за да търси шоколадов сладолед с лешници.

Текстът е от „Вкусна книга – разкази, забравени под мушамата” на Шона Мукавеева